Не искам да ти бъда божество,

че божествата лесно се разлюбват.

Не се усеща как, кога, какво,

но нещо непременно ги погубва.

И най-голямата любов, прости,

за тебе не желая да съм също.

Умира тя, и без да искаш ти,

в удобния затвор на всяка къща.

Аз искам само с искрени очи

с теб да делим и хляба, и леглото.

И колкото и смешно да звучи,

аз искам твой другар да съм в живота.

Че лесно своя Бог човек мени.

Че новата любов е най-голяма.

А със другаря в трудните ни дни

смъртта едничка ни разделя само.

Надежда Захариева

Слънце пали, слънце суши

момък на чужбина,

тъжна мисъл гръд му души,

а душа съдбина!

Подфръкни ми, сокол ясни,

мила майко моя,

та си виж на край тъдешни

клета рожба твоя!

Денем слънце слепне очи,

а в душа мръчяе;

вечер - месец свет ми сочи,

той в сърце не грее!

Нощем звезди, майко, светят,

то се мръщолят,

кат чи сълзи дребни ронят, -

тъй се твойте леят!

Сутрин зори дор зарана

с ален свет ме будят,

и надежди будят в мене,

родина наумят!

По над момък облак ходи,

дребен дъжд си рони;

то не облак - дъжд не иди, -

момък сълзи рони!

Дайте криле, два орлове

там да си зафръкне,

где бял Дунав, край брегове,

кара песен - време.

Васил Попович