Клоните като безброй змийчета

черни и оголени стърчат,

удължени от безсилие дървета

искът есенните дни да преброят.

Те прозореца ми искът да погалят

– да изпият стъклената белота,

топлината му от сънищата бяла

– да им бъде светло, топло през ноща.

Как желая да съм огнено момиче

и ръцете си от огън да им дам,

и косите си да срежа. Като птиче

върху вейките да натежат от плам.

Да прегръщам клоните им почернели,

да ги сгрея, с топлина да ги горя

и от красота да ги направя бели –

своята белота да им даря.


Петя Дубарова